ПАЛТОТО

Беше от ония палта, които цял живот стоят в гардероба и ги обличат сами по специални поводи. За всекидневни разходки всеки си има по едно удобно палто, за много студено време – по едно по-дебело палто и за отделните тоалети – може би по някое цветно палто, по-шарено и по-хубавичко, което се откроява смело на фона на белия сняг. Палтото обаче не беше нито едно от тези палта. То беше фино и елегантно, подходящо за много важни събития. Тези събития обаче бяха много малко и Палтото все беше само в гардероба при летните дрехи, които не са подходящи за сезона. Палтото често се чувстваше самотно и също неподходящо. Какво не му беше наред? Беше красиво и стилно, идеално описващо изящната фигура на неговата собственичка.
Тя, от своя страна, беше дама с изтънчен вкус. Имаше всички видове палта и умело ги подбираше спрямо тоалетите си, така че във всяка ситуация да бъде неотразима. Трябва да признаем умението ѝ да прави отлични цветови съчетания, да съчетава убийствено добре модните тенденции с нейния собствен вкус. От нея лъхаше индивидуалност. Беше различна и уникална и точно това я правеше изключителна жена. Навсякъде, където се появеше, тя пленяваше погледите. Непознатите знаеха за нея, че е уверена жена. Близките ѝ знаеха, че е чувствителна и ранима. А Палтото, което нямаше възможността да се допира до нея толкова често, колкото му се искаше, знаеше, че тя е жена със собствено мнение и когато реши, само тогава ще го облече. А това наистина се случваше рядко. Палтото оценяваше собственичката си. То разбираше отлично, че една истински поддържана жена с изразена идентичност подбира и подрежда гардероба си единствено според своите разбирания за мода, дизайн и стил. Палтото беше свикнало с това ежедневие. Всекидневно виждаше как собственичката му отваря гардероба и избира някое друго палто, а не него.

През лятото му беше по-спокойно.

Казваше си: „Лятно време никой не носи палто.“ Но сега, когато беше студена и бяла зима, неприличаща на никоя друга досега, Палтото тайно се надяваше, че този път собственичката му ще се пресегне именно към него. Палтото искаше най-после да се окаже най-подходящото палто, най-хубавото, най-любимото. За него да представи собственичката си в най-добрата светлина беше цел и мечта. Бяха минали вече няколко зими, в които Палтото не бе сред избраниците.
„Това е толкова много време“ – мислеше си то и все повече се натъжаваше. Виждаше как гардеробът на собственичката му се допълва с още някое приказно красиво палто, как тя го изважда все по-често, а някога дори не го прибира, а го оставя достойно да виси на закачалката, където то е непрекъснато пред погледа ѝ.

Стопанката на Палтото обичаше да разнообразява. Тя не се свенеше да похарчи повече пари за ново палто и да го носи колкото сама пожелае. Що се отнася до износването, тя винаги избираше своето палто според своите няколко ценни критерия, сред които качеството бележеше челна позиция. Много рядко се случваше някое палто много да остарее, да излезе от мода и тя да го подари или изхвърли. По-скоро обаче палто до палто гардеробът на собственичката се запълваше все повече и повече и скоро там нямаше да остане никакво място. Палтото започна да се притеснява. Може би е дошло и неговото време. Може би е излязло от мода и вече не е хубаво, вече стопанката не го харесва. Може би материята му се е протрила от времето. То често се оглеждаше много внимателно, за да види дали някой нахален молец не е проникнал в гардероба и не му е нанесъл непростима рана. Рана, която щеше да го лиши от съкровената му мечта завинаги. Ако усетеше опасност, Палтото винаги беше нащрек. Не можеше да си позволи да загуби правото да зарадва собственичката си и да подчертае нейната и без друго завидна красота.

Това беше идеята на всяко палто.

Още много отдавна, когато на палтата била дадена мисията да изрязват женствеността и стила дори през студените периоди, когато всички са облечени с толкова много дрехи, че женската красота някак остава скрита, всяко палто получило своята задача да тръгне по бутиците и магазините и да намери най-подходящата собственичка, която да обгрижва. Палтото беше особен модел и дълго стоя на склад. Затова то беше безкрайно изумено, когато преди няколко години неговата собственичка го избра. Поръча Палтото онлайн. Радостно то пропътува няколко стотин километра, за да достигне до нея. Палтото още помнеше този невероятен миг. Как собственичката му пое пратката от куриера. Усети нежността на ръцете ѝ още през пакета. „Колко красиви ръце“ – разсъждаваше в трепетно вълнение то – „Как ми се иска да се грижа за тях и да ги пазя от студа и снега“. После собственичката извади Палтото от пакета, облече го и то застана брилянтно по тялото ѝ. Описваше фигурата ѝ, очертаваше най-нежните ѝ страни, придаваше ѝ онази нейна изключителност, за която Палтото по-късно щеше да научава още и още. Тази нейна своенравност в изключителен баланс с усмивката ѝ. Палтото беше влюбено в собственичката си. Усещаше как мечтата му се сбъдва и няма нищо по-хубаво от това, което му се случва в момента. След това тя го прибра в гардероба и оттогава го бе вадила едва 2-3 пъти.

Често Палтото си спомняше за тази тяхна първа среща, когато му ставаше самотно.

Разбира се, спомняше си и пътите, в които собственичката му го бе обличала. Тя бе така истинска, така хубава с него. Палтото беше изразител на нейната смелост, на очарованието ѝ. Първият път тя облече Палтото за фирменото парти, където се запозна със своя любим. Елегантен и стилен висок мъж с едва набола брада и няколко секси бели косъма в косата. Следващият път собственичката извади Палтото за първата им официална вечеря. Колко хубаво му беше тогава на Палтото! То виждаше как се заражда любовта и се чувстваше толкова специално, че може да сподели този повод със собственичката си. Палтото тайничко се надяваше, че тази любов ще продължи вечно, защото много харесваше онзи мъж. Все пак и той носеше дълго до земята мъжко палто и когато обгръщаше собственичката с двете си ръце всичко порозовяваше, ставаше чудно и магично. Точно като в най-хубавите приказки. След тази среща собственичката прибра Палтото в гардероба и повече не го бе изваждала. Веднъж само го взе за малко. Сложи го и се завъртя няколко пъти пред огледалото, но се разколеба и го върна обратно в дрешника. Оттогава Палтото си стоеше там, както го бе оставила. Често се чудеше какво ли става с онзи елегантен мъж от онази вечер. Понякога дочуваше разговори на собственичката си с нейни приятелки и като чуеше името му, леко потрепваше от вълнение. Животът на Палтото беше вълнуващ, защото то вярваше, че има най-прекрасната собственичка. И когато тя преценеше, щеше да го облече. Палтото не искаше да повярва, че тя ще го изхвърли. Беше здраво и все така стилно, както, когато го беше купила. Така Палтото се успокояваше и с трепет очакваше всяко отваряне на гардероба. Усещаше, че неговият момент да блесне с красотата на собственичката си ще настъпи скоро.

Един ден...

когато слънцето леко прокарваше лъчите си между белите преспи и се опитваше да ги смали, собственичката отново отвори вратичката на гардероба. Всяко палто там вече се люлееше в очакване да бъде избрано. Палтото я погледна и не можеше да повярва на очите си. Красивата му собственичка беше облечена в искрящо бяла рокля. По-бяла от снега, вълшебна рокля. Палтото веднага разбра – собственичката му щеше да се омъжва за онзи джентълмен, който то първо имаше честта да познава. Сърцето на Палтото едва не се пръсна от вълнение. То така се зарадва, че вече дори не мислеше какво ще взима от гардероба собственичката му и защо изобщо го е отворила. На Палтото му се струваше, че тя просто иска да се представи пред останалите дрехи в тази неземна красота. Но навън все още беше зима и собственичката знаеше това много добре. Тя протегна изящната си ръка и извади Палтото от гардероба. - Време е! – промълви тя с тих и радостен глас. Палтото обгърна тялото ѝ с най-нежната си прегръдка и заедно засияха…

ПАЛТОТО
През лятото му беше по-спокойно
Това беше идеята на всяко палто
Често Палтото си спомняше за тази тяхна първа среща, когато му ставаше самотно
Един ден...